Имало едно време, в полите на една забравена от картата планина, една уютна пещера. В нея не живеел нито страшен змей, нито имало съкровища, пазени от скелети. Там си живуркал Бард Оги.
Един ден, Бард Оги се протегнал на пролетното утро и си легнал да спи. На другия ден цял ден си живуркал. И полсе пак и пак. От време на време хранил котките и поливал цветята.
През уикенда настанала патардия, моми от близо и далеч се стекли да се точат на принца на селото. Борд Оги цял ден си живуркал в тяхна чест. Дните били нощи, а нощите били дълги...
А една вечер, докато Оги си живуркал най-интензивно, пред пещерата се появило едно дете. То носело стара, прашна книга и изглеждало доста объркано.
— Бард Оги — промълвило то, — казват, че ти знаеш как да превърнеш скучните уроци в епични приключения. Можеш ли да ми помогнеш?
Оги погледнал книгата и се усмихнал. С помощта на тайни практики сътворил вълшебна игра с цялото познание и отпратил хлапето да си играе някъде другаде.
И така, Бард Оги продължил да си живурка в своята пещера. От време на време се случвали разни странни неща, които вдъхновявали за епични дела. А понякога от пещерата се чувала и музика...
